Минавам за маринист но може би не всички знаят че съм започнал като уличен портретист в началото на 90-те по морските курорти. Спомням си с носталгия онези времена, въпреки условията и изнурителната работа в темпо. Искам да нахраня душата си със серия работи в този жанр.

Чергай (циг. – Звезда)

Тя беше на 15 или 16. Срещнах я в снежната зима на 1981 г. Живееше в мизерия с майка си и тримата си братя в забравено от Бога селце в Странджа. Затова пък беше живото проявление на Бог и Неговата промисъл да се появи на този свят сред нищото, в циганските къщи на с. Звездец – точно като името й…

Беше красива. Толкова ослепително красива че ми трябваха 40 години да прогледна за дълбочината на Чудото скрито отвъд това лице…Чечи беше специална!

Крадях за тях консерви и хляб от войнишката артелна, често недояждаха. Дали само от признателност или е имало нещо повече не зная но често ме качваше на страстен полет до Рая…

Беше неграмотна но необяснимо как познаваше Света много по-ясно от мен средниста. Имаше свръхсетива, виждаше и в бъдещето. Аз обаче бях толкова зает с острите й гърди че проспах неповторимия шанс да разбера чрез нея Истината…

Първият шок от сбъдването на нейно видение дойде след само година от познанството ни. Веднъж съвсем мимоходом, държейки дланта ми, беше пошепнала: „Докато всички мъже целуват онова червено нещо, ти ще стоиш и само ще гледаш!” Пуснах го край ушите си, скептичен и развеселен от алюзията за нещо сексуално. Глупак!… Частта в която служих имаше отколешна традиция. При полагането на клетвата се вадеше знамето на полка и под звуците на военен марш всички новобранци го целуваха. Същата церемония обаче се повтаряше и при уволнението – вече облечени цивилни, старите кучета минаваха още веднъж под звуците на оркестъра. Така беше и през 83-та, сред викове и еуфория всички мъже целуваха червеното бродирано знаме. Единственият стоейки встрани, още във войнишкия си въшкарник бях аз (задържаха ме след набора да дослужвам 35 дни натрупани от карцери; издънки за които Чергай нямаше как да знае година преди да ги извърша). Спомних си думите й и изтръпнах…

Оттогава на всеки няколко години се случва някакво планетарно или в моя личен живот събитие, точно както тя го е виждала в бъдещето и за което ми е разказвала иносказателно! Надявам се поне последното за което ме предупреди на сбогуване да не се сбъдне, въпреки индикациите. Моля се и за нея – да не е свършила в някой берлински вертеп а да е жива, здрава и в силна връзка със Създателя или когото там беше орисана да вижда и чува…

                                                                                                                                                                                            * * *

Портретът е идеализиран в някаква степен, за съжаление образът й е доста смътен в паметта ми вече. На пожълтялата снимка в кадъра са влезли двама от братята й козарчета – Васко и Сандокана